Как започна всичко ;)

Хайлайф след 40-те

Cлаклайн е спорт за трениране на равновесие, баланс и концентрация, като се използва лента с ширина 25–50 мм, опъната между две точки над земя или вода. За разлика от ходенето по стоманено въже, лента е динамична и еластична, малко като дълъг и тесен батут. Има няколко основни разновидности на слаклайн: триклайн – извършване на различни трикове по лента, лонглайн – минаване на дълга лента 100–200 м и по-дълги и хайлайн – минаване на лента високо над земята.

Кшищоф Качмарек (Кошмарек) е графичен дизайнер на свободна практика, живее във Варшава, но пътува до България винаги, когато може. Говори свободно български. Поляк, който остави сърцето си в България още по времето на студентските си години. Посветил се е на алпинизъм и спортно катерене. Любител на фотографията и лютите чушки. Катерач, маунтинбордист, колоездач и разбира се слаклайн маниак от 2009 г. 

За първи път видях слаклайн през 2010 г. от мой приятел алпинист след завръщането му от Патагония, където заради лошото време вместо да катери, ходил по лента в лагера. Тогава не успях да направя и една крачка, но не се отчаях, а точно обратното – заинатих се и бързо си набавих собствен слаклайн инвентар. След няколко тренировки постигнах напредък. Съпругата ми каза, че това е хубав пилатес (каквото и да означава това), а за мен беше просто готино допълнение към катеренето. След известно време попаднах в интернет на видеоклип с Дийн Потър, който ходи по лентата без осигуровка на височина 880 м в Йосемити. После гледах и „The Line” с поляка Ян Галек. Тогава си казах: „Човече, като започваш на 40, едва ли ще станеш шампион, но нищо не пречи да опиташ”.

Пловдив

Триклайнът не ме привлече. Лонглайнът след известно време просто ми стана скучен, а и изискваше големи инвестиции в екипировката, за да могат да се опъват по-дълги ленти. Докато хайлайнът има в себе си „онова нещо” – странната тръпка, която обичам в катеренето. Ще кажете какъв е проблемът, ако в парка минавам 120-метров лонглайн, да мина и по 30-метрова лента на височина? Все пак катеря от 25 години и 40-метрова пропаст няма да ме впечатли. Точно това си и мислех, докато набивах болтовете за първия си хайлайн в скалите край Бряновщица. Колко голямо беше учудването ми, когато, след като се вързах с осигурителното въже и седнах върху лентата, тялото отказа да ми служи. Всичко ми трепереше, краката ми станаха като от памук, а „долната част на гърба” – от олово. Не успях да се изправя върху лентата, да не говорим да почна да ходя по нея. През главата ми мина ужасна мисъл: „Пич, май не ставаш за това”. Въпреки многото опити трябваше да се откажа. Все пак и неуспехите имат добри страни – карат ни да работим по-интензивно и точно благодарение на тях не лежим на старите си лаври, а се развиваме, постигайки своите цели. 

Моят първият хайлайн „Сатурн 10”

Повратна точка за мен беше краят на 2010 г., когато успях да мина своя първи 25-метров хайлайн „Сатурн 10” край Пловдив. Такова чувство на радост и задоволство съм изпитвал само в планината след изкатерване на труден тур с „приключения” на границата на моите психо-физически възможности. Това чувство ще ми остане за цял живот.

Павел прави първият си трик на хайлайн „Швепс”

Междувременно в парк във Варшава се запознах с Павел – млад катерач, чиято страст към катеренето се съчетава с интерес към слаклайна. Имаме 22 години разлика и всеки път, когато тренираме заедно, хората ни питат дали сме баща и син. И двамата живеем във Варшава и България ни е далече, но през 2011 г. успяхме два пъти да дойдем насам – през май и август. Ще се запитате защо поляк бие толкова път да практикува хайлайн в България? Няма ли скали и планини някъде по-наблизо? Има, но честно казано, България ми е на сърце. Тук живях като дете, тук следвах, оттук е съпругата ми и повечето ми приятели. Тук навремето срещнах Насето от клуб „Екстрем”, който ме запали по планинарството, пещернячеството и алпинизма. И колкото и далеч да е България, винаги ще предпочитам да дойда и да се заредя с енергия. Тук се чувствам като риба във вода.
И така, най-накрая дългоочакваната ваканция. Приготвих една раничка с джаджи за катерене и два огромни чувала с екипировка за слаклайн (включително бормашина и 60 болта). Павел ще пристигне със самолет след няколко дни. Тръгвам и искам колкото се може по-бързо да ми се махне от очите този плосък и скучен пейзаж. След 18 часа съм на сръбско-българската граница. Огромна опашка от живеещи в западна Европа турци. Нямам нищо против турските гастарбайтери, но на границата направо може да ги намразиш. Добре, че съм симпатичен на българските митничари – минавам без да чакам. 

Впечатляваща Деветашката пещера

След възстановяване на силите и срещи с тукашните ми приятели започвам да търся място за нов хайлайн. Изборът ми падна на Деветашката пещера. Феноменално място. С осемте си дупки в тавана с диаметър от 30 до 80 метра и височина от 40 до 60 метра тя е идеално място за моите планове. Но се оказа, че заради популацията от прилепи са забранени всякакви дейности в пещерата и около дупките. Няма как, прилепите също имат право на спокойствие, така че тръгвам към друга огромна пещера – Проходна край с. Карлуково. 

„Очите на Бога” – Проходна пещера 

След кратък оглед пробивам дупки за новия хайлайн „Швепс”, дълъг 29,5 метра. Времето ми напомня за Полша – вали дъжд и е студено все едно не е май месец. Връщам се в София да посрещна Павел и веднага тръгваме пак за Карлуково, за да премерим сили с „Швепса”. Той е на височина само 46 метра, но огромната зееща дупка на изхода на пещерата усилва пространствените усещания. 

Хайлайн „Швепс”

Уцелваме великденските празници и количеството туристи, катерачи, пещерняци и бънджи скачачи е заплашително. Имам чувството, че цяла България ни гледа, а това е едва вторият ми хайлайн и първи за Павел. За съжаление не умея да се изключвам от околната среда и даже летящият наблизо комар ме разсейва. А тук съвсем не мога да се концентрирам, правя три-четири крачки и падам. Поне ще тествам здравината на установката. Трудността се увеличава от дългите осигурителни ленти – всичко трепти по-силно. Не се предавам и най-накрая под аплодисментите на многолюдната публика и виковете на бънджи скачачите след поредния опит минавам по лентата. Какъв кошмар, но и какъв кеф (ето, не мразя турците). 

Хайлайн „Швепс”

На следващия ден вече без зрители минаваме отново още няколко пъти лентата и за почивка отиваме да покатерим край Враца. Спим в с. Згориград и катерим местните класици. За съжаление сладката идилия е прекратена от тотално влошаването на времето. В търсене на суха и топла скала тръгваме на юг към Пловдив. На скалите край Бряновщица разпъваме хайлайн „Сатурн 10” и до отегчение ходим по него. А само до преди няколко месеца не можех даже да се изправя.

Сянката на Павел „Сатурн 10”

На следващия ден – почивка, т.е. катерене. Избирам тур, който съм катерил преди 23 години. Категорията му е само VI+, така че взимам няколко примки и тръгвам. Френдовете и клемите остават долу. Първо въже, второ… и fuck! Някой катерил ли е тук през последните 20 години? Много нарядко и ръждясали клинове, а и почва да вали. Да се върна ли? Хм, няма да се излагам пред „сина ми” на толкова лесен тур. Продължавам. Стигам до установката, но все едно я няма. Два ръждясали и едвам крепящи се в хоризонтална цепка клина, помнещи времето на първите покорители. Не бих имал смелост даже леко да ги натоваря, да не говорим за пускане на рапел. Изтеглям Павел и със свито сърце продължавам. От небето вече не вали, а се лее вода. Само косата под каската ми е суха, а на краката си имам не еспадрили, а пълни с вода галоши. Виртуална осигуровка, мокра скала, аз не катеря, а пълзя, само и само да не литна. Ако падна, ще повлека партньора си – какъв кошмар. Най-накрая излизам. Уф! Обещавам си, че вече винаги ще взимам със себе си поне един набор от клеми независимо от трудността на тура.

Красива „Бастет” 

Появявам се пак в България в края на юли. Семейна ваканция на море в Синеморец. Докато жена ми и дъщеря ми се пекат на плажа, аз подготвям два нови морски хайлайна – „Хоризонт” (18 м) и „Бастет” (31 м). Заради жегата, водата и страшно ронливата скала се оказа, че „Бастет” е доста труден за осигуряване. Той не е много висок, но много красив – като египетската богиня Бастет, с чието име е свързана една невероятна история за некропола край вр. Градище в Странджа планина.

Морски хайлайн „Хоризонт”

Отново съм в планината. В очакване на пристигането на Павел осигурявам и минавам нови три хайлайна край с. Мостово в Родопите – „Скилас” (25 м), „Береника” (27 м) и „Вологез” (40 м) и един край с. Храбрино – „Калето” (27 м). В пещера „Проходна” край с. Карлуково набивам болтове за хайлайна „Екзистенциално зомби” (56 м). 

Първото минаване „Вологес”

Разбира се подготовката на всеки един ми отнема по няколко дни. Първо трябва да се намери мястото, да се занесе екипировката, да се пробият дупките и най-накрая да се опъне лентата. Когато екипът е голям или до мястото може да се стигне с автомобил, е лесно, но когато си сам и ти помагат само две крехки жени, вече е доста по-трудно. Само за справка – екипировката ми за хайлайн тежи 50 кг.

Пробиване на дупки 

Най-накрая пристига и Павел. Този път с автобус. Въпреки 30-часовото пътуване още същата вечер опъваме 84-метров лонглайн, а на следващата сутрин и един 113-метров парка зад хотел Хилтън в София. И двата ги минава онсайт (преминаване на лента от първия опит). Направо зомби. Ех, тази пуста младост. След това колкото се може по-бързо отиваме в Карлуково. Там заедно осигуряваме нов хайлайн – „Бате Мечо” (40 м), който Павел минава без проблем, и се пробваме безуспешно на „Екзистенциално зомби” (56 м).

Павел почива :) на хайлайн  „Бате Мечо” 

Малка почивка в с. Гела на фестивала на гайдарите и оглед на скалите край яз. Ивайловград. Приземяваме се в района на Белинташ – тракийско светилище, заради което през 15 г. пр.Хр. под предводителството на жреца Вологез е избухнало въстание на бесите против Римската империя. Казват, че това място е кратер на вулкан, а баба Ванга казала, че в района има зазидана колесница на Александър Македонски (образовам се покрай хайлайна). След няколко часа ходене стигаме вр. Хайдушки камък и опъваме лентата на „Вологез” (40 м), който Павел естествено минава онсайт. След това търсим място за нещо ново и така създаваме труднодостъпния хайлайн „Евридика” (34 м). За да се стигне до едната осигуровка, трябва да се пусне рапел, а за да се стигне до другата – да се изкатери тясна камина. Няма как да се прехвърли лента отстрани и трябва да се стреля с лък или да се хвърли алпийски чук сас завързано за него въже.

Суровата красота на Хайдушки камък, гледка от към Караджов камък

След ден-два почивка (този път без катерене) отиваме на поредното фантастично място – Димитринино кале край Пловдив. 

Димитринино кале край Пловдив 

Тук има останки от римска крепост. Опъваме лентата и минаваме хайлайна „Калето”, а през следващите няколко дни подготвяме два нови хайлайна. „Коварният” (38,4 м), който Павел пак минава онсайт, и „Гангрена” (54 м). Междувременно ме заболява зъб и затова пробвам „Гангрена” без особен ентусиазъм. Повече ми се иска да рева от болка, отколкото да ходя по лента. Още малко и ще се хвърля в пропастта. Павел почти минава слака, но болката става непоносима и бързо слизаме към Пловдив. Диагноза – гангрена. С няколко посещения на зъболекар и с яка болка в главата приключва моето хайлайн приключение в България. За довиждане опъваме и минаваме 124-метрова лента зад хотел Хилтън. Прибираме се в Полша, но плановете за догодина са много. Да минем това, което не успяхме, да осигурим няколко нови места, които видяхме, и да намерим нещо съвсем ново, по възможност сред също толкова красива природа. Да покатерим малко и да получим колкото се може по-голямо удоволствие от пребиваването си в планината.

Koszmarek
SlackOn